св. Константин и Елена

21 май - св. Константин и Елена

 

 

Св. Константин и Елена.
Стенопис от църквата "Св. Георги"в Кремиковския манастир

На 21 май църквата почита паметта на равноапостоли св. Константин и Елена.

Забранява се на този ден да се работи, защото се смята за тежък празник. Ходи се в църкви и манастири, където на иконите на Константин и Елена се оставт дарове за здраве: кърпи, ризи, чорапи или животни. Някои отиват за лековита вода на аязмото, където мият лицата си за драве и хубост.

На 21 май - Денят на св. Константин и Елена празнуват и нестинарите. Нестинарството се счита за дарба, чиято магия на вдъхновението се предава от главния нестинар, който го получава по наследство. Изпадналите в транс нестинари предсказват времето, за отделни лица и селото.

Имен ден празнуват Константин и Елена и техните производни: Коста, Костадин, Кочо, Костадина, Костанца, Кунка, Еленко, Еленица, Елинка, Елин, Елчо, както и Илона, Лена, Ленчо, Таки, Тино и др.

 

Нестинарство

 

 

Произход на нестинарството

Човек винаги се опитва да опознае и обясни заобикалящия го свят, да намери своето място в него. През древността той съотнася себе си (микрокосмоса) към макрокосмоса и търси целесъобразността на поведението си съобразно космическата хармония.

Чрез огъня най-силно се изразява соларно-хтоничното начало на тракийската религия. В основни линии ритуалната схема на индоевропейския празник е запазена поради своето идейно съдържание, но допълнена и развита съобразно новите културно-етнически наслоения. Може да се допусне, че нестинарството, познато в неговия късен вариант се формира окончателно през ранновизантийската епоха.

Тракийското население на Странджа е било материалният носител на една хилядолетна културна приемственост, предадена и запазена от българи и гърци през Средновековието.

Обредната игра по огъня – нестинарството – е безспорно един от най-интересните и загадъчни културни феномени в живота на населението на Странджа. Тя е била разпространена до края на ХІХ и началото на ХХ век в Източна Тракия, а до Балканската война е била запазена в много български и гръцки села.

Нестинарски села

Според една легенда нестинарството води своя произход от с. Припор (гр. Трипори), чиито развалини са между селата Граматиково, Малко Търново и Кости, до река Велека. В местността Влахово се намира „Далечната” или „Голямата аязма”, където според поверието всяка година идвал елен рогач. Той разчиствал с рога извора и доброволно се принасял в жертва.

Най-здраво се пазело нестинарството в двете гръцки села Кости и Бродилово. Същинска крепост на стария обичай е било село Кости. Въпреки гоненията и противодействието от страна на църквата, населението не се е отказало от своя обред, намирайки в тайнственото общуване с духа на светеца по-голямо удовлетворение за своята мистична вяра, отколкото в литургията на официалното духовенство. Винаги са се намирали млади хора, готови да продължат завета на бащите си и да вършат забранения обред с неотслабваща вяра.

До Балканската война населението на с. Кости и с. Бродилово било гръцко по антропологичен тип, облекло и говор, но се отличавало от останалите гърци по Черноморието и не общувало с околните села. Жителите на двете села не били особено набожни, не зачитали християнските празници, с изключение на св. Константин и Елена и

св. Еньо.

Сборове на храмовите празници

Храмовите празници свързани с общонародните сборове и панаири играят огромна роля в религиозния и стопански живот на християните.

Сборовете са удобният случай да се отиде на гости в съседните села, да се научи нещо ново, да се видят младите, да се узнаят нрави и носии на другоселци и да се разнообрази монотонния делничен ден. Тържествената литургия приобщава населението към един празник, подхранва една легенда, създава настроение за един култ и обединява всички върху почвата на старинните обичаи, свързани с тази дата в календара.

В глухите селища на Странджа планина сборовете са нещо твърде обичайно и те стават обикновено лете. Нестинарската обредност е летен обичай, празнуван в течение на месеците май, юни и юли, в зависимост от сборовете на храмовите празници в селата и при свещените извори аязмите извън селото, на площада около храма, или на някоя хубава поляна в полето или в гората.

Най-често сборовете в нестинарските села се правят на 21 май, деня на Св. Константин и Елена. Черквите в Кости, Ургари, Урумбегли и други села са кръстени на тия светци и тъкмо те стават патрони на нестинарите. По сведение на Шивачев българските села се събирали на 21 май, а гръцките – от 17-18 май до 24-25. Правило е самото тържествено посрещане на гостите да е отвън селото, насред пътя, при което се надават весели викове и става целуване или изпитване силата на иконите.

Нестинарите играели и в деня на св. Илия (20 юли), когато се правел панаир при аязмата отвън Ургари. В Бродилово храмът бил посветен на св. Пателеймон (27 юли) и тогава пак играели нестинарите. Бродиловци празнували освен това св. Константин и Елена и св. Илия, както костинци
св. Георги и св. Марина.  Храмът на Маджура бил посветен на св. Илия, но огън за нестинарски танц се кладел тук и на св. Константин. В Ятрос нестинарите играели в огъня на св. Илия, когато ходели на аязмата.

При празнуването на 21 май, като първоначален празник на нестинарите, обредната церемония се е прехвърляла и върху другите храмови празници или панаири по свещените празници. На празника на св. Константин и Елена настъпвали осветените от старината чудесни прихващания, съпроводени с танц и пророчества. Обстановката на обредност е такава, че при всеки сбор да настъпи особената психика, благоприятна за религиозна екзалтация: литургия, шествие с икони и хоругви, песни за св. Константин, музика от тъпани и гайди. В Блаца нестинарите играят още от Великден.

Нестинарска обредност и вяра

Някога нестинарството е характеризирано като езическа религиозна практика, като мистерия, която има обреди за просвещение и избрани жреци. Останало е само танцуването в огъня и лекарско-магическата функция на нестинарите. То е подчинено в съзнанието на изпълнителя и зрители – на черковната вяра и не иска да се поставя в опозиция към догмата на православието. Нестинарството напомня еретическо свещенодействие и се ограничава в малък кръг села, свързани помежду си по битова консервативност.

Празникът Герман се свежда до една суеверна церемония на децата, при която от обредните действия и заклинания на старото време е оцеляло само магическото пожелание. При нестинарството правят впечатление жреческите методи, чудните екзалтации и прихващания, екстатични танци в огъня и дяволски врачувания, които предизвикват рязката опозиция на  представителите на официалната религия и дори да бъдат безмилостно гонени.

Нестинарството се затваря старателно в своята среда и не иска да се излага на показ. Нощната игра в огъня не се върши пред външни хора, до нея не се допуска всеки: самите нестинари отричат да бъдат такива и не разкриват нищо около своята дейност, своите убеждения и своите интимни чувства; техните съселяни говорят твърде неохотно за „светиите” и празнуването; те не доверяват на външни хора нищо от тайните обреди, не ги допускат в частните параклиси на главните нестинари, не говорят и против самите нестинари от страх да не бъдат прокълнати или да не ги сполети болести или смърт.

Самите нестинари не искат по никой начин да се делят от останалите християни и да бъдат смятани за сектанти. Те поддържат тайнствата и верските устави на църквата, признават свещениците, причестяват се и се изповядват и дори се смятат същински християни – по добродетелен живот и глъбина на своята набожност. Те не образуват„секта”, не се отклоняват от обикновения тип християни чрез танца в огъня и чрез неписаните „канони” на огнеиграчите. Нестинарството се състои в „поклонение на огъня”. В огъня само се гази, без да се предприема каква да е друга служба с него, за екстаза на праведници и светци, които поставят чрез вдъхновенията си от св. Константин и чрез подвига си в огъня над самата църковна йерархия, на едно място начело на церемониалното шествие към аязмата или огненото гумно тръгват тъкмо селските свещеници. Те не зачитат твърде много господарските празници, работят в неделя, проповядват понякога да не се ходи в църква, а да се идва в параклиса на главния нестинар, но това не е общо убеждение и не се взима за сериозно прегрешение.

Съществен момент в религиозната мисъл на нестинарите е вярата, че те могат да бъдат обхванати от духа на патрона си св. Константин, св. Еньо или друг светец (празникът на когото се чества). Това изпълване от духа на светеца настъпва не само на деня на празнуването, но и всеки път, когато нестинарят има нужда от пророчески откровения. Нестинарят вижда и чува светеца, моли го да му дойде на помощ, очаква от него покровителство при играта в огъня, чувства се оръдие на неговата воля и ощастливени от неговата милост, особено главният нестинар – добива авторитет на боговдъхновен жрец.

Нестинарката уверява, че вижда духом св. Константин или св. Пантелеймон, той и идва на гости и сяда до нея. Тя играе в огъня, понеже свтеца я е накарал, че той непременно ще и се притече за закрила и за прокоби, когато тя го повика с „Ел ми на помощ”, че той я вижда, когато тя изпълнена от него, се впуска да броди или плеши в жаравата. Стореното против неговите нареждания извиква гнева му и неизбежно наказание. Едно от основните действия е ритуалното обхождане на селището и на неговите сакрални обекти.

В навечерието на празника се правят тържествени посещения при главния нестинар. Процесиите начело с попа са в селото или до съседни села, които се канят  за празника. Започвайки от св. Васил (1 януари) до Атанасовден (18 януари) нестинарите се събират у главния нестинар и с опашатите икони, тъпани и гайди тръгват от къща на къща. Навсякъде ги посрещат добре, даряват ги с пари и гощават на трапеза. Определят оброка (курбана) за излекуване на болника – оброкът ще се изпълни в деня на летния празник. Събират кукуруз, жито и други приноси за църквата. От Гергьовден до деня на св. Константин, нестинарите отиват пак на поклонение у главния нестинар (в своето или в друго село), като му носят вино, ракия, гозби и разни подаръци. В Бродилово тези посещения стават от Петровден до деня на св. Пантелей. Целува се ръка на главния нестинар, правят му се три поклона, палят се свещи в домашния параклис и всички сядат наред по възраст, оставяйки място до огъня за главния нестинар. При завършване на посещението, нестинарите биват изпращани по същия ред, както са приети, с поклон и целуване на ръка. Така се осъществява идеята за обхождане в кръг. Ритуалното очистване и освещение включва поливане, пиене и ръсене с вода.

Обличането на иконите („пременуването на кунизмите”) е един от най-тържествените обредни моменти. Извършва се в конака – векилинът се събува, изважда бяла кърпа, кади я над кадилницата, постила пред иконостаса, коленичи три пъти и се прекръства. После взема иконата от момчето, което я носи – съблича стария калъф „риза”; нестинарката му подава нов със стари пари и дълъг наниз от монети. Векилинът окичва иконата с червен и бял карамфил. Докато иконата на св. Константин стои в църквата е покрита с шарен масал с дантели, а иконата на св. Елена – с книката, „червена” престилчица. Според народното предание св. Константин се явявал на своята сестра – нестинарката от с. Маджура, облечен в бяла риза с три наниза жълтици, седнал на специален стол.

                     

  „Опашата икона” и „риза”

Жертвоприношението – курбанът - е неразделна част от обредната система. Общоселското приношение на животно (бик, овца) се извършва до църквата на специално място – курбан. Курбани се правят и на аязмото, и в двора на конака. Според някои сведения предпочита се животното да бъде бяло и да е на нечетен брой години. За здраве и благоденствие се коли животно със светъл цвят, а при страх от болест, смърт глад – с черен.

Освен животно на св. Константин и Елена се принасят и обредни хлябове.

В деня на празника на светеца или храма, нестинарите от едно село отиват да канят нестинарите от друго село за общо празнуване. Начело с опашатите икони, с тъпани и гайди те се срещат насред пътя и тук, като разменят поздрави, целуват иконите и се споразумяват за мястото на празнуването. Настъпва особеното „слюбване”, „сборване” или „свиждане” на светците (иконите). То става така, че двете чети почукват полека и на кръст опашатите образи; или ги натискат, прилепнали един о друг, докато по-слабата страна отстъпи и се види, че св. Константин не и помага; или ги удрят, докато не ги счупят, при което се завързва истинска борба за надмощие, или ги покланят само, два и три пъти, така че „по-малкият” светец кани на гости „по-големия”.

Няколко дни преди св. Константин нестинарите правят нощни шествия из село, с икони, музика, свещеника, при което настъпват особените „прихващания” и „плешането”. Вечерта на 21 май преди да се играе в огъня, нестинарите обхождат всички къщи из село, оставяйки там иконите да постоят малко – за да нямало болест.

Основният смисъл на обредното обхождане с иконите е създаване на магическа защита и по този начин осигуряване на здраве и плодородие. Нещо повече, шествието на св. Константин и Елена възпроизвежда движението на слънцето (икононосци и нестинарки вървят много бързо, почти бягат, нестинарките подскачат напред-назад). Тези движения символично въздействат върху космическите сили, върху ускоряването на слънчевия ход и обредно отбелязват настъпването на новия сезон.

Нестинари и нестинарки

Лицата, които излизат да играят в огъня или да правят прокоби, да лекуват, да врачуват от името на светеца, могат да бъдат от двата пола, стари и млади. Те не образуват някакво съсловие, свързано чрез установени наредби и затворено спрямо голямата маса вярващи. Нищо кастово не характеризира нестинарите, в техния кръг може да влезе всеки, който усеща вътрешно повеление. Роля играят личните добродетели, признати от останалите нестинари и от общината въз основа на обективни показатели, способността да се изтрайва в огъня, строго благочестие, умение да се лекува и врачува и т.н.

Нестинарите биват мъже и жени, но главно жени – понеже жените са повече податливи на внушения по силата на своята нервна възбуденост и чувствителност. Деца и старци не влизат в огъня. Случва се понякога нестинарите да бъдат брат и сестра, майка и дъщеря, баща и син и това дава повод на някои наблюдатели да мислят, че хората, които имат дарбата да изтърпяват болки и да предвещават в огъня, са от известни родове. Има и случаи на обръщане, на посещение след тежка болест, когато кризата създава почва за халюцинации, за инспириране и визионерство, които получават развитие в посока на познатото за всички нестинарство.

Умственото и нравственото състояние на тези праведници издава – повишената чувствителност през „Константиновия месец” – нещо анормално, което еднакво може да бъде резултат на наследствени или на придобити качества.

Особено място в обществото на нестинарите заема т.нар. „главен или пръв нестинар”. Най-често това е жена, наричана просто „нестинарката”. Сред тях се избира главната нестинарка, най-възрастната, която най-продължително издържа в огъня и най-вярно пророкува. Тя се смята за „сестра на светока” и има задължение да пали кандилото в параклиса (конака) на определени дни, да дава наставления за празника. Голямата почит, която и се оказва, се вижда от факта, че при болест, уплаха, лош сън хората не отиват в църква, а търсят нейната помощ.

Старци и старици, признавани от другите нестинари и от съселяните си за такива избраници на светия дух, могат да получат званието си и по наследство. Главният нестинар играе ролята на шеф, на учител и на първожрец при обредите. При него се събират за съвети всички нестинари: на него се кланят и му носят подаръци при посещенията си; той ръководи шествието към аязмата в деня на храмовия празник; нему се подчиняват всички, дори свещениците, в неговия параклис става понякога слюбването на иконите от две села; той държи проповеди на религиозни теми пред посетителите си, главно жените: от него всички очакват поука, отгатване на тайната, излекуване на болестта, съвети в решителни случаи. В неговата къща, се намира „столнината” на нестинарите.

„Главната нестинарка” е такава по род и наследство. Тя има длъжност да пази у дома опашатите и други икони, да им пали постоянно кандила, да скъта подаръците, оставени там от благочестиви поклонници – сребърни и позлатени кандила и вещи, разни образи от сребро и злато, дървено масло, восък, месали, кърпи, платно, ризи, престилки и др.

 „Столнината” или „конакът” на нестинарите представлява един малък параклис в къщата на главния нестинар. Широката, обърната на изток стая, определена за домашна черковна служба е украсена с иконостас, на който се редят образите на св. Константин и Елена (те стоят в средата облечени в червена риза и отчасти посребрени), на св. Богородица, св. Георги, св. Пантелеймон, св. Модест, св. Никола и други християнски герои. Кандила, щампи от Божи гроб и триножници за свещи напомнят уредбата на селската черква. Разликата е, че подът е постлан с черга и наоколо има възглавници за сядане. Край образите на светците са окачени червени кърпи, а на стените висят един или два тъпана, на които се думка само в деня на нестинарските шествия и танци. Тук се пазят също и „опашатите икони” на Константин и Елена, носени само в деня на игрите, за да бъдат „слюбвани” и да дават сила на „прехванатите”. На огнището в църквицата на нестинаря гори огън и на него също се играе, когато някой нестинар-посетител изпадне в екстаз. На 21 май пред иконостаса се слагат живи цветя, палят се свещи, пеят се набожни песни, държат се проповеди и се правят пророчества и врачувания.

 Нестинарите и особено главния нестинар минават за праведници и чудотворци, за „светци”, на които се открива волята на небесните светци и техният авторитет пред съселяните е твърде голям. Те говорят от името на светеца, когото виждат, чуват, чувстват в съседство, като гост на столнината си и благодарение на това съзнание те излизат да играят боси в огъня или да предричат, да лекуват, да откриват тайни, да налагат наказания за грехове, да предписват благочестиви дела. В ролята на лекари и магьосници те владеят умовете, обхванати от първобитна мистика: те не само задължават да се колят курбани за изкупление и омилостивяване, но и врачуват за изгубено, за лично щастие, за общо злополучие, за съдбата на умрелите – за всичко тъмно, което според оная ограничена среда може да се узнае по свръхчувствен опит.

Честни в мисълта си, искрени във вярата си, нестинарите не злоупотребяват със своето положение.

Прихващания

 Особен интерес буди онова мистично състояние на нестинарите, което те сами, а и околните означават като „прихващане”. Изразите „прихвати ме” се употребяват, за да се отбележи анормалното самочувствие, настъпило непосредствено преди играта в огъня или при друг случай на обредни танци, пророчеств. Според народното поверие повечето болести се дължат на някакъв зъл дух, на демонични сили, влезли в човека; затова и за лекуването им, често се прибягва до такива средства, каквито са плешенето, гоненето, умилостивяването на пакостния агент, донесъл заразата или неразположението. „Прихващането” при нестинарите има смисъл за средата им като навлизане в тях на чужд дух, като изпълване от по-висока воля, приписвана на светеца, на когото се кланят – „прихвати го св. Константин” или „прихвати ме” св. Пантелеймон.

Когато се събере народът и устреми вниманието си върху изпитаните нестинари; загърмят тъпани и гайди и се люшне хоро и засвири специалната „нестинарска свирня”; блесне разгорялата жарава или се долови мирисът на кадилницата с тамян –тези, които най-лесно се поддават на екстаз, започват да губят самообладание и да проявяват симптомите на нестинарско прихващане, последвано от непреодолим нагон за газене в огъня. Мине ли годишният момент, не са ли на лице факторите, които раздвижват заспалите сили, нестинарското прихващане липсва напълно.

Прихванатият се разпознава лесно от околните. Състоянието му се характеризира с недвусмислени симптоми, известни от повторенията на разни лица - започва с просто побледняване и свършва с конвулсии и епилепсия. Според Шивачев „прихванатият почва най-напред да се прозява и побледнява, подсетен от другари, че е прихванат, той се озърта нагоре-надолу, захваща да се олюлява и да търси да вземе свещ в ръка и тамян да го прикадят; след което той захваща да трепери като втресен, да се клатушка и изтичва в огъня, да играе бос, ако е накладен огън”. Като потъмнеели и посинеели, с размътени очи и разсеян поглед, с пяна на уста и паднали като от смъртоносен удар ни представя прихванатите отец Дионисий. И други говорят за почерняване, избиване на студена пот, втрисане и падане в несвяст; за стягане на сърцето, стискане с две ръце и превиване като от болки; за треперене, клатушкане на цялото тяло, „цирикане” и протегнато проникване; за прежълтяване като умрели, изпъкване на мускулите и някаква луда сила, прояви на хващане на какво и да е; за рипане с изкарана червена кърпа, блъскане на главата до разкървавяване, скубане на коси и бързо събличане или късане дрехите преди навлизане в огъня. Специално при тъпченето на жаравата нестинарите имат вид на полумъртви, чуват всичко, но не отговарят, движат бързо нозе, без да спазват ритъм и са целите разтреперани, със стиснати очи, вдигнати ръце и приведена надясно глава.

Вътрешно подготвени за акта на прихващането, нестинарите го извикват и изкуствено – чрез продължително фиксиране на погледа в една точка (ту опашатата икона, окачена на едно дърво, ту големия огън), чрез вихрено скачане на хорото, под звуците на нестинарската свирня или чрез песен и молитва: „св. Константине, прихвати ме!”. Шум на тъпани и гайди, викове и молитви, гледка на икони и огън, плешане или хоров танц, всичко допринася за въвеждане на екстатичното опиянение - играта в огъня, без да губи ясно съзнание за обстановката (освен в случаите на припадане). Нестинарят е излязъл из опита за място и време, изпаднал е в невменяема самозабрава, усеща някаква лекост на тялото си и едно вътрешно издигане. Това състояние трае от половин час до един или два часа в зависимост от физическата издръжливост и вцепеняване на духа. Доколко повелителна е тази нужда да се играе в огъня, за да се достигне до психологически катарзис, показва фактът: щом попречи някой на прихванатите да изявят, нервно напрежение в танц и бродене в жаравата – те могат да се побъркат умствено и да изпаднат в трайна лудост, примери за което има много. Връщането към нормалното състояние, оздравяването, пробуждането от сън, е възможно само след като се е развила кризата в пълния си обем и нищо не е спънало изразходването на излишната за момент енергия.

Игра в огъня и пророчества

 

Огънят, в който ще играят нестинарите, се кладе обикновено на селското хорище (като по-широко място), където може да се събере много народ. Може да се кладе и извън пределите на селото, на някоя горска равнина, напр. Местността Влахово при Кости или на аязмата край Пенека, гдето стават междуселски панаири. За огъня се натрупват 15-20 кола дърва, сухи и сурови, за да изгарят на вечер по 4-5 кола в течение на няколко нощи, докато траят нестинарските прихващания. В някои случаи дървата за тия огньове се взимат от старите огради на аязмите и извънселските параклиси (манастири). Огънят се кладе най-напред вечерта срещу 21 май, после на св. св. Константин и Елена и няколко дни по ред или на другите храмови празници в тия села.

Когато нестинарите, придружени от тълпа народ, отиват заранта при главния нестинар и на сбора извън селото, след обяд се пали огънят. Нарочно поставени хора разстилат с дълги пръти жаравата, за да бъде чиста от недогорели дървета и да стане равномерно дебела колкото една длан (10-12 см). Около огъня народът сяда на трапези, яде, пие вино и ракия, коли курбани или играе хоро, на което се хващат по-младите. Когато се заиграе „по нестинарски” – едно буйно хоро, назад и напред – настъпил е моментът за навлизане в жаравата. Тези, които се усетят прихванати, напускат бързо хорото, момите обикновено най-напред, събличат дрехите, за да останат само по риза и бели гащи, или пък не се събличат, а само се събуват боси и нагазват в огъня. Преди това те биват прикаждани от някоя стара жена с тамян; палят вощена свещ и се кръстят; тъпанарите отиват да думкат при тях, сякаш настройвайки ги още по-силно; някой им подава или те сами грабват опашатата икона, държейки я в ръце, газят в огъня. Това газене става различно. На едни места нестинарите само претърчават през жаравата, без да се спират в нея; други кръстосват три пъти огъня и излизат вън; трети нагазват за няколко секунди, ловейки жаравата и с ръце; четвърти играят до четвърт или половин час, като излизат и пак влизат, всеки път отново прикаждани; пети играят в течение дори на три часа, но без постоянно застояване в огъня, докато към среднощ жарта бъде изтъпкана.

„Плешенето” или „подскачането” в огъня е обикновено без такт, макар и да става под звуците на музикални инструменти. Докато някои нестинари навлизат едновременно, други се редуват един след друг, започвайки с най-буйния между тях, който пръв се прекръсти, пали вощеница и грабва иконата. Изстине ли жарта или пък почне да припарва на нестинарите, те напускат огън и хорище, предават иконата на някоя бабичка и се завръщат у дома. Нестинарите обикновено не усещат болки от изгаряне – за припадане (баялдисване) и припарване се говори рядко – и след играта се чувстват добре, нямат рани.

Според местното вярване играта в огъня била божа дарба, харис. Нестинарите, като праведници и светци, могли да се доверят на св. Константин и да газят в огъня, както и да вършат всевъзможни изпитания, без да се излагат на опасност.

В разгара на унесеност и вътрешен напор, когато нестинарят се чувства изпълнен от чужда воля, той се обръща към своя небесен покровител, слязъл да наблюдава (видим само за него), игрите в своя чест с повика”Мили св. Константине!” или „св. Яне!”

 Още заранта, когато за първи път бива прихванат и трепери пред иконата, нестинарят вика: „Ойси! Прихвати ме св. Константин!”   

Нестинарят черпи решителност за изпитанието в огъня от благоволението на покровителя си. „Св. Константине, ела ми на помощ!” говори той, когато навлиза в жаравата. Под диктата на същия светец той отваря уста, за да разкрие пред множеството волята на божеството. Откровението съдържа по правило онова, което пряко интересува някои частни лица или цялата община, то се отнася до определени страхове в настоящето и бъдещето, то има за предмет оздравяване, прошка на грехове, избава от стихийни напасти, призрака на военни опустошения и т.н. – винаги представи и емоции, заседнали дълбоко в умовете на средата. Най-често изкуплението или спасението от болест, природна напаст, разорение се свързва с колене на курбан, при което обредното приношение е частно или колективно, но непременно точно определено: овен, юнец, бик, крава и др.

Тези пророчества и предписания, открити свише при екстаз в огъня, са и вещанията в „столнината” на нестинарката или нестинаря. Те имат същите вътрешни предпоставки – видение на светеца, разговор с него, повторение на волята му – и същите външни мотиви: болест, грижа за нещо скъпо, страх от една неизвестност. В ролята си на врачка нестинарката погажда женитба, за загубено, за живота на умрелите.

Запитвани нестинарите относно целта на обичая да играят в огъня, те отговарят, че това ставало „за берекет” или пък „за здраве”, тъй като „огънят погарял всички болести”. Истина е, че нестинарите ходят с икони по къщите, за да гонят оттам болестите; едно от главните назначения на прихващането е откриването причината на цера на заболяването; свещеният тъпан се думка понякога от този, който иска да излекува треската или добитъка си. Местното население вярва, че „колкото повече нестинари излизат да играят през огъня, толкова повече берекет ще бъде през тая година”. Понякога се чуват и оплаквания: „св. Константин не щял да даде добро плодородие, щом са излезли толкова малко нестинари”. Всичко това разбира се има смисъл на външно оправдание за обичая и съвсем не изчерпва неговото религиозно-историческо потекло и значение.

По своята структура празникът на св. Константин и Елена възпроизвежда древен езически празник, свързан със слънцето и космическите промени. В него са залегнали обожествяването на слънцето и на неговия земен еквивалент огъня, на водата и на дървото като космически модел.

В изградената схема на ритуала голяма роля получава божеството (или двойка божества) или сакралната личност, или техен обреден материален заместител. При смяната на пролетно-летния сезон и на слънчевия ход обредният субект извършва редица магически действия за утвърждаване на реда във вселената, за поддържане на слънчевата светлина.

Цялата обредна структура възпроизвежда обредите на преминаване, съчетаващи ритъма на макрокосмоса и микрокосмоса.

[назад]

Търсене

Twitter

Google+

 

Facebook

 Сайтът е създаден от beBoss | Уеб платформа от Joomla | Хостинг от SuperHosting | Администрация