3 март

 

 

 

 

 

3 март е национален празник за България. На този ден е подписан Санстефанския мирен договор, слагащ край на Руско-турската освободителна война (1877-1878г.) и възстановяване на българската държава след петвековно Османско владичество.

За да се стигне до този паметен за България ден, така жадуваната свобода е платена с живота на хилядите знайни и незнайни войни водили тежки битки по бойните полета на Шипка и Шейново, Плевен и Стара Загора и още много градове.

Подписаният Санстефански мирен договор бил успех за руската политика. Отправените от Русия искания (преди започването на войната) били приети от Турция и тя признала своето поражение. Въпреки това обаче тя се надявала да се освободи от постановленията на договора и да възвърне поне частично своята власт над освободените български земи.

Санстефанският договор станал причина английското и австро-унгарското правителство да се обявят срещу него. Особено много английското правителство се подразнило от факта, че на България се дава излаз на Бяло море.

Френското и италианското правителство също се обявили против този излаз, защото виждали заплаха за нарушаване на равновесието на морските сили в Средиземно море.

Виенското правителство се противопоставило на създаването на единно и компактно българско княжество.

Руското правителство и главното командуване на армията смятали, че след ратифицирането на Санстефанския договор, трябва да бъде изпълнен. Това налагало въвеждането на временно руско управление в териториите включени в българското княжество. За целта в главната квартира на руската армия била съставена „специална прокламация” за жителите на Западна Румелия (на четири езика), за освобождението ѝ по силата на сключения договор.

Предложението за разположението на руските войски, било равномерно в Северна, Южна и Югозападна България, но трябвало да се изчака специална заповед. Изострянето на отношенията с Англия и Австро-Унгария и отказа на Високата порта да изтегли своите войски от Македония, налагали отлагането на предложението.

Отказът на западните държави да признаят Санстефанския договор и неизпълнението му от Високата порта, мотивирали руското правителство да ускори изграждането в освободените земи на българска народна армия. За да се осигури княжеството с национална военна сила, през май 1878 г. българското опълчение било преобразувано в земска войска.

Съдбата на останалото под чужда власт българско население, не можела да се реши едностранно от Русия, а била в ръцете на Великите сили. Под натиска на западните държави руското правителство дало съгласието си за свикването на Берлинския конгрес.

Единствено Германия не се обявила открито против Санстефанския договор. Със своите действия обаче, (Русия да направи отстъпки спрямо австро-унгарското правителство), тя насърчавала виенския кабинет за ревизия на договора.

Създалата се криза между Русия и западните държави, създала убеждението, че войната е неизбежна. За Русия обаче тя е неизгодна, тъй като руската армия не била в състояние да води нова война. Войските в Тракия били уморени, болни и лишени от здрави връзки с тила. Обстановката в самата Русия също била обтегната, защото войната разстроила стопанския живот и засилила недоволството на народните маси. Това накарало руските управляващи да търсят варианти за разбирателство с Австро-Унгария.

Франц Йосиф и Андраши изрази своето недоволство пред представителя на Русия граф Игнатиев, че са нарушени постигнатите договорености. Те се противопоставили на образуването на единна българска държава, стремейки се да поставят в свое подчинение (стопанско и политическо) Средна и Западна Македония. Претенциите им се изразявали и по отношение на границата със Сърбия. Австро-унгарското правителство настоявало под сръбско управление да преминат градовете Пирот, Трън и Враня, в замяна на това Сърбия да се оттегли от Босна и Херцеговина.

Разбирайки за неуспеха на граф Игнатиев във Виена, Александър ІІ се отказал да настоява за завземане на Босфора и Цариград от руските войски на европейския бряг. Положението станало още по-напрегнато, когато от Берлин предложили да посредничат в преговорите с лондонския кабинет. Условието било руският флот да се отдалечи на еднакво разстояние от Цариград, на каквото се оттегли и английският флот. С приемането на това предложение, царското правителство в Русия направило първият компромис.

Вторият компромис бил разделянето на България на две области, съгласно постигнатото на 27 април разбирателство с Австро-Унгария. Посланикът на Русия в Лондон Шувалов, постигнал със Солсбъри споразумение, английското правителство да не възразява за присъединяването на Южна Бесарабия, Карс и Батум към Русия. От английска страна обаче било поискано България да бъде разделена по билото на Стара планина на две части. Искането било прието след продължително обсъждане и Шувалов получил пълномощия за подписване на тайна конвенция с английското правителство. По този начин била решена съдбата на България преди свикването на Берлинския конгрес.

Своите представители на конгреса изпратили и Гърция, Румъния, Сърбия, Черна гора. Да направят изложение, без да участват в разискванията били допуснати представителите на Гърция и Румъния. Чрез представянето на карти, статистически сведения и други материали те изявили своите териториални претенции, които били в ущърб на българите.

Позициите на руската делегация били обсъдени предварително в духа на примирение и компромис, тъй като за всички било ясно, че Русия не може да води нова война. Със съглашението от 30 май 1878 г. руското правителство направило отстъпки от основните положения на Санстефанския договор.

Санстефанският мирен договор (съгласно чл. 6 до 11) уреждал положението на България, като автономно трибутарно (плащащо годишен данък на Османската империя)  Княжество. Границите на държавата се простирали от р. Тимок, след което следвала билото на Стара планина, на юг от Пирот и при Враня до р. Българска Морава, достигала Кораб планина преминавайки през Куманово и Тетово.

Устройството и управлението на българското княжество се уреждали с чл. 7, който предвиждал начело на държавата да стои княз, избран от населението и одобряван от Високата порта със съгласието на Великите сили. Забранявало се пребиваването на турски войски в княжеството. Разрешавало се управлението на страната да е от християни и да има народна войска. Съгласно чл. 8, до организирането на местна войска, редът в страната и нейните граници трябвало да се извършва от руски войскови части за срок от две години. В същият член се посочвало, че страната се задължава да изплаща годишен данък на Високата порта.

Мюсюлманите изселници, които населявали границите на княжеството, запазвали правото си на собственост върху недвижимите имоти, като имали право да ги отдават под наем или под управлението на други лица.

Договора уреждал цялостно отношенията между Русия и нейните съюзници Румъния, Сърбия, Черна гора и Босна и Херцеговина от една страна и Турция от друга (съгласно чл. 1-15).

Въпросът с разрушаването на турските крепости по дунавския бряг и регулирането на корабоплаването по р. Дунав се решавали в чл. 12 и 13.

С чл. 16-20 Високата порта се задължавала да въведе реформи в земите, населени с арменци; давала се амнистия на всички политически затворници и заточеници, определял се размерът на военното обезщетение, което Турция се задължавала да изплати на Русия, след приспадане на обезщетението, което Русия получавала за преотстъпените територии – Северна Добруджа, (дадена на Румъния в замяна на Южна Бесарабия) и градове в източна Мала Азия.

Останалите членове на договора уреждали правата на руските поданици в Турция, пребиваването на руски духовни лица и поклонници и монаси в Света гора.  Договорът осигурявал придобиването на административна автономия и други права за християнското население в Европейска и Азиатска Турция. Според потиснатите народи войната била освободителна.

Въпреки това обаче, подписването на Санстефанския договор било посрещнато с възражения от страна на господстващите класи на балканските страни. Буржоазните класи в тези страни претендирали да играят ръководна роля в борбите за национално освобождение и премахване на феодализма. Това се определяло от конкурентната борба за овладяване на вътрешния пазар на Османската империя.

Едрата търговско-лихварска буржоазия, която господствала в свободните сръбска и гръцка държава се стремяла да разшири своя обхват в противоречие с принципа на самоопределение на народите.

Най-недоволни от постановленията на Санстефанския договор била господстващата османска класа, която с освобождението на България губела не само своята политическа власт, но и своите икономически привилегии и права.

След подписването на англо-руското споразумение (30 май 1878 г.), германският канцлер поканил правителствата на Великите сили да изпратят делегация в Берлин за преразглеждане на Санстефанския договор. Предложението било прието и представителите на поканените страни и Турция пристигнали в германската столица.

Делегатите на конгреса били определени както следва:

  • за Русия – канцлерът Горчаков, посланикът в Лондон Шувалов и посланикът в Берлин Убри;
  • за Англия – министър-председателят Биконсфилд; министърът на външните работи Солсбъри и посланикът в Берлин Ръсел;
  • за Австро-Унгария – министър председателят Андраши, посланикът в Берлин Кароли и посланикът в Рим Хаймерле;
  • за Франция – министърът на външните работи Вадингтон, посланикът в Берлин Сан Валие и директорът на Министерството на външните работи Депре;
  • за Германия – канцлерът Бисмарк, държавният секретар Бернхард Бюлов и посланикът в Париж Хоенлое;
  • за Турция – Каратеодори паша, Мохамед Али паша и посланикът в Берлин Садулах бей.

Английските делегати пристигнали със самочувствие. Те можели да разчитат на подкрепа от Австро-Унгария. На 06 юни 1878 г. между двете страни било постигнато споразумение по редица основни въпроси относно българското княжество:

  • българското княжество да не се простира на юг от Стара планина;
  • по-голямата част от България да бъде поставена под пряката власт на султана;
  • пребиваването на руски войски в княжеството да се съкрати от две години на 6 месеца;
  • Англия да поддържа искането на Австро-Унгария за окупирането на Босна.

С подписването на това споразумение още повече се ограничавали възможностите на руската дипломация. Франция и Италия също били настроени противоруски. Руските дипломати единствено се надавали на подкрепата на Германия, но и тя се оказала илюзорна.

На първото заседание на 1/13 юни 1878 г. били избрани за председател на конгреса Бисмарк, за секретар Радовиц и четирима помощници. В своята реч Бисмарк заявил, че целта им е да се утвърди с общо съгласие и на основата на нови гаранции мира, който е нужен на Европа. Съвсем друга обаче била тяхната цел. Те се стремели да изменят в своя полза предварителният договор от  Сан Стефано.

Въпреки това, по предложение на Бисмарк било прието този въпрос да се разреши на частно съвещание на делегациите на Русия и Англия.

На следващите заседания били разглеждани въпросите свързани с България, които по думите на Бисмарк, били най-важните и най-трудните за разрешаване. Обсъждането им довело до разгорещени спорове между руските (от една страна) и английските и австро-унгарските делегати (от друга страна).

Биконсфилд изтъкнал две ултимативни положения: границата между Княжество България и Източна Румелия да минава по билото на Стара планина и земите южно от нея да имат известна административна автономия, като султанът да има реална политическа и военна власт. В случай, че направените предложения бъдат отхвърлени, Англия щяла да се оттегли от Берлинския конгрес и да обяви война на Русия. Руската делегация била принудена да отстъпи, въпреки явния шантаж.

 

 

 

 

Честит празник!

Търсене

Twitter

Google+

 

Facebook

 Сайтът е създаден от beBoss | Уеб платформа от Joomla | Хостинг от SuperHosting | Администрация